„Пост-рок за нас е просто знак...”

- ни написа Максим Стоименов (барабани в MA) някъде час след сутрешното кафе и 8 пъти по толкова преди концерта на Мental Architects с двамата британци от KHUDA в столичния клуб THE BOX .

Мental Architects е за момента единствената пост-рок група в България, която, освен че си прави собствената музика, се е нагърбила със задачата да създаде чувство за общност на хората, които са фенове на стила и да преведе през граница у нас едни от най-интересните европейски и световни имена от тази сцена.

Меntal Architects са Антон Велев (китара), Николай Рангелов (бас) и Максим Стоименов (барабани). Събират се като група през 2002-ра в София и издават два концептуални албума - Frequencies (2006) и Shadows (2007). През май 2008-ма са отличени като най-добрата група на конкурса Jack Daniel’s Battle of the Bands. Точно преди 3 месеца пък – на 28 май, на същата сцена, докато си представяха новите композиции в Patience, Communication, Understanding, Go!, аз ги отличих за себе си като една от най-интересните групи, които са случвали в България въобще. От тогава ги дебна и чакам нов взрив от звук и емоция. И защото чакането си е изнервящата работа, а посланията тук са за търпение, комуникация и разбиране, драснах няколко въпроса към момчета, събрах още толкова от фенове и приятели от МАЛКА СЦЕНА и ...ето ви ги, заедно с отговорите на Макс (MA):

MС: Има ли нещо умишлено в това, че именно с Khuda ще откриете поредицата от пост-рок концерти в София или така...случайно се получи? Питам, защото тях ги сравняват по страниците във FB с друга една група – And So I Watch From Afar и...вас  също.

MA: Със сигурност беше умишлено, че ги поканихме, но реда на събитията си зависи единствено от плановете на групите и техните турнета. А за това, че и двете банди са повлияни до някаква степен от ASIWYFA може само да ни радва, защото това ще осигури едно пълно „пост-преживяване” на публиката.

МС: Как изобщо подбирате групите, които да поканите да свирят в София по тази линия от концерти – това са групи, които имат турнета и миванат наблизо и са добри, това са групи, с които ви се свири на една сцена или пишете на достатъчно много и който успее да се вреди? 

MA: Отново, всичко зависи от плановете на бандите, които са на турне. Просто обсъждаме с румънските и гръцките колеги кои банди ще минават и правим концертите заедно, за да можем да осигурим на бандите, които са яки и ни кефят възможност да свирят повече в балканския регион.

МС: Какво стана с идеята и проучването на публиката за God Is An Astronaut? А бихте ли се заели със задачата Red Sparowes – в София?

MA: За момента не можем да коментираме GIAA. Може да има и изненади. А за RS, разбира се ако имат турне наблизо и са готови да ги приютим в домашни условия.

МС: Какво се случи в студиото? Похвалете се? Какво записахте? Кога ще го чуем? Друг такъв убийствен клип мислите ли?

MA: Всичко е записано. Изпращаме материала да се смесва в началото на октомври. Записахме 8 парчета. Надяваме се, че ще можем да ги представим през Февруари. А следващият клип ще стане още по-добре, вече имаме известно ноухау.

МС: Какво стана с идеята да запишете вокал към едно от новите парчета? Размина ли се?

MA: Работи се по въпроса. Там също ще има изненади.

МС: Между другото голяма част от пост-рок групите работят на приятелски начала – заемат си техника, итструменти, сами се издават, продуцират, промотират се едни други. Вие как се справяте като сте едната ни единествена за момента пост-рок банда? Кой ви помога, финансира? Как се издържате всъщност?

MA: За момента се финансираме сами и разчитаме на помощта на приятели, които нямат общо със стила, но са готини хора и добри музиканти. Това, че правим музиката, която правим, по никакъв начин не ни отделя от всички наши колеги. Тук сме, за да си помагаме.

МС: Доволни ли сте от диалога с феновете? Малко ли са ви, много ли са? Активни ли са и отворени ли са им ушите за още нови групи?

MA: Нашите фенове са част нашето семейство. Никога не може един човек, който те подкрепя да е в излишък. Клише, но факт. Стараем се да бъдем близки с всеки един от тях и да отделяме специално внимание на всеки въпрос и покана , защото те са хората, които ни зареждат и помагат в трудните моменти.

МС: Вие откъде се зареждате с нова музика? Кои свежи имена на пост-рок сцената ви правят впечатление напоследък?

MA: Зареждаме се чрез групите, които нашите любими банди подкрепят или са част от лейбъли, които ние харесваме. Пост-рок за нас е просто знак, няма общо с атмосферичната музика в частност. Една от последните групи, коqто ни направи много голямо впечатление е Adebisi Shank, както и последния албум на Giraffes?Giraffes!.

МС: Имена, които ви се иска да видите записани до вашето на плакат за София тази година?

‎MA: Много са. Нека си пожелаем това да са групи, които хората от Post-Rock Bulgaria искат да видят, а не само банди, с с които ние искаме да свирим. Иначе – ASIWYFA, Adebisi Shank, Bats, Maybeshewill. Ирландската вълна, като цяло.


MC: Експресни отговори! Благодарим! Благодарим! Благодарим за което и....нямаме търпение за довечера! Хайде! GO!

!!! KHUDA & MENTAL ARCHITECTS in SOFIA !!!

В очакване на ЕARTH DIVISION

Mogwai ми е любима група от далечната за някои от вас ‘97-ма. Истината е, че шотландците Стюърд Брейтуйет (китара и вокали), Джон Къмингс (китара и вокали), Бари Бърнс (китари, пиано, синтезатор и вокали), Доминик Атчисън (бас) и Мартин Бълох (барабани) се намират и събират в Глазгоу две години по-рано – през 95-та. Музиката им силно контрастира на фона на всичко, което се е случило и започва да се случва на световната пост-рок сцена. Контрастите се блъскат и в самите им композиции – тежкият дисторшън и китарните ефекти се случват едновременно с мелодична бас линия. Случват се и то...дяволски добре!
Името на групата между другото значи именно това на мандарин – „зъл дух” или „дявол”, но идва от името на странно грозновато създания от култовия по онова време „Гремлините”. В култов се превръща и сингъла Magoo, който е всъщност кавър на Black Sabbath. Ремикси Mogwai правят и за Manic Street Preachers и David Holmes, което кой знае защо предизвиква едно особено озлобление към групата от страна на имена като Axl Rose, Robbie Williams и Blur. В отговор на заяжданията на последните Mogwai правят цяла серия тениски със симпатичния надпис „Blur Are Shite”. Яд ме хваща, че не съм си я купила.
Но пък бях открила едно нелегално музикално магазинче, в което можеше да се намери всичко, което липсваше по каталог в „легалните”. Та, първото ми влюбване в Mogwai се случи, заради втори им албум Come On Die Young, в който вече присъства и пианото на Бари Бърнс, който....всъщност е флейтист. От тогава за изпълнения на живо момчетата канят и Люк Съдерланд с неговата виола.

Това богатство от инструменти в групата всъщност широко отваря вратите на Mogwai към филмовата музика и те запретват ръкави и правят един невероятен саундтрак, заедно с Клин Мансел за The Fountain, а същата 2006-та работят и по музикалната опаковка на Zidane: A 21st Century Portrait.

Според класациите най-добрият им албум е Rock Action от 2001-ва, но за мен по-интересен и ценен си остава Special Moves, който е лайв албум, издаден миналата 2010-та, когато излезе и първият им собствен филм с лайфове – „Burning” , който съдържа кадри от концерти от 2008-ма и 2009-та. Истинско удоволствие е да видиш как се създава тази музика на сцена. Тя не губи нищо от красотата и чистотата на звука, а напратив – добавя към усещането за пътуване, което носят студийните записи, и...радостта, че виждаш лицата на хората, които те изтрелват в пространството нагоре и те приземяван с трясък обратно на земята някак по-трезв.

Така ми въздейства именно 7-мия албум на Mogwai - Hardcore Will Never Die, But You Will и съм в нетърпение за следващия. Ако още не сте слушали този, от официалната страница на групата можете да си свалите тестовия сингъл Rano Pano. Ако пък си поръчате целия албум, препоръчвам ви лимитирания вариант, който съдържа допълнително CD с 23-минутната композиция ‘Music for a Forgotten Future (The Singing Mountain), записана специално като фон за арт инсталация на Дъглас Гордън и Олаф Николай. На въпросите на някои журналисти и критици – защо не пробват да запишат албум с вокали и текст, Стюърд отговаря търпеливо така:
„ Мисля, че една голяма част от хората нямат нужда от текст, за да се фокусират върху музиката. Текстовете създават обаче комфорт на други хора, които предполагам обичат да си припяват любимите парчета. А това, уви, няма как да им се случи с нашата музика и...това сигурно ги разтройва.”

На разтроените хора, пускам веднага да пътуват нанякъде с това:



А на онези, които с нетърпение чакат да излезе новото ЕP Earth Division на 13-ти септември, ще кажа само, че 4-те парчета са записвани миналата година, докато са вървяли и записите на Hardocore Will Never Die, But You Will, но...някак са се впелили отделно в собствена мрежа:
01. Get To France
02. Hound of Winter
03. Drunk and Crazy
04. Does This Always Happen?

Докато чакате 13 септември обаче, ще ви пусна мъчително да си „тананикате” това:

През призмата на космонавт - KRF 2011

Като бях малък, не съм си мечтал да бъда космонавт, не съм се замислял много какво съм искал да стана – май не си занимавах детския акъл с такива неща. По-близко съм бил в мечтите си до това да стана футболист или Супер Марио (или пък Брус Лий, Рамбо от Contra-та), а сега да си в космоса е привилегия. Всеки Si-Fi фен си го е мечтал с тиха надежда, че Спок ще се появи от някъде, ще открие Stargate, който ще ни заведе в TARDIS, за да ни поеме някой джедай и всички да отпрашим на автостоп към чужди планети.
От една страна е романтичното бягане – за спасяването на принцесата от ужасния змей, а от друга е необятното пространство на въображението и космоса.
То самото бягане винаги ще го има – от училище, от работа, от отговорност, от себе си, от околните, от реалността – НО да поставиш този бяг в цел, която да те направи нещо повече от малкото същество, което всъщност си – това е велико. Да мислиш с размах – “unfurl”!


Огромната тежест на жаркото слънце и сгъстения въздух, който задушаваше и те тъпчеше – това не трябваше да се случва. Стоях и си мислех, че не мога да съм тук, а да изпитам неприязън и недоволство. Покрай ушите ми просто прелетяха звуците и думите, тежестта беше непосилна, а раната в китката ми правеше положението по-лошо. Нямаше особено силна болка, която да идва от ръката ми, но беше дълбока на пръв поглед – и кървеше. Просто я запуших на момента с налична кърпичка и се опитах да се влея с обстановката.
Нетърпимо беше. Опитвах се да се боря с физическото си неразположение, но дори звуците подсказваха, че не им е там мястото.
Нямаше борба за надмощие. По-силният бе спечелил още преди да е започнало нещо.
Мисля си, че е можело да се намери по-добро решение – по-адекватно, но има и други причини явно - поредните конспиративни теории са това – кой дърпа конците. А може би е много по-прост отговорът.
Опитвам се да си спомня нещо, добре че бяха видео материалите – стоя и ги гледам – хубаво беше, от тук – от тази хладина на вентилатора е хубаво. Там беше мъчение!
My Twin – този зад апарата, онзи който е снимал – същият – с раната на китката си и скъсана на гърба тениска (същата тази тениска, която стой сгъната в шкафа ми) Този мой близнак сега се мъчи под стената от напрежение.
Дръпнах я и й казах да се преместим на сянка. Не мисля, че се чухме – но някак си със знаци се разбрахме. В последствие се установихме странично на пултовете. Сянката, която ни предоставяше това място ми помогна да събера кипящите в напълно разбъркан ред, мисли. Тя пееше. А аз си мислех за пулсиращата ръка. Всичко в този момент бе наопаки, дали вселената се гавреше с мен или напълно и изцяло си бях виновен сам. Липса на опит, липса на преценка – всичко може да доведе до чисто глупавите неща, случили се по-рано.
В последствие щях да разбера футболно настроените хора наоколо, но сега ми беше леко… смешно, жалко, тъжно да гледам как един индивид до мен бе обелил доста сносно количество семки, върху които без да видим, се бяхме наместили. Добре, това е футболен стадион във малко градче от селски тип, това не значи, че и ти трябва да си селянин и да си на концерт, за да чоплиш семки и да се шегуваш, че следващата песен трябва да е на Metallica.
Да се върнем към лиричността на текста:
Признавам си, че Групата, заради която бях на Фестивала, не можах да наблюдавам – ако беше вечер, беше тъмно и беше хладно – тогава щях да съм с тях, те щяха да са с нас и всичко щеше да е наред. Сега просто ни благодариха, благодарихме и ние и се отправихме към пунктовете за студена бира или вода, за да се свестим.
Имаше тела навсякъде – нищо ненормално. Хубавото са познатите лица. Някой да ти се усмихне и да ти махне с ръка, да размените няколко думи и да си кажете каква жега е.
Моята борба с раната продължава. Добре че имам вода, за да мога да се освежа.
Виждате ли… - не беше лесно – всичко се случва за миг, адреналинът не ти дава възможност да усетиш как острия метал се забива в плътта. Правиш това, за което си отишъл там и всичко останало ще се появи в последствие.
Непознатите земи – непознатите мъглявини. Опасностите дебнат тези, които не се подготвят за тях, тези които вярват, че могат нещо, което не са опитвали до сега.
Изпаднах в напълно заслужено изключване на съзнанието. Следващото нещо, което помня беше, че говорих с ГП. Не, преди това имаше проблясъци, отново познати лица – някой ми даде нещо, с което да промия раната. Сега говоря с ГП – звуците наоколо са трудни за преглъщане. Събудиха ме от блаженото витаене. Слънцето беше започнало да се скрива, а с него идваше и студеното пространство на звездите. ГП ми каза нещо, което не можах да осъзная дали беше хубаво или не, просто поех приказката и се съгласихме, че ще трябва да изчакаме още час, за да започне нещо по-качествено и съответно по-сериозно.
Двамата братя:
Докато си говорихме с ГП около нас се случваше нещо - вниманието ми се насочи към две личности. Двамата Братя изпълваха пространството отворило се около тях с театралната постановка, идваща от ръцете, краката и не мисля, че и включващи главата движения. Тук за пръв път хванах нишката на музиката. Представих си китна селска сватба, а тези двамата правеха всичко възможно, за да ме заболи корема от свиване. Смехът просто не можеше да се сдържи да не излети от мен.
Част от околните, които имаха същото мнение за звуците, се забавляваха на ставащото, други се отдръпнаха…
Благодаря ви, с вас мъчението на SA приключи бързо и с усмивка. А на сцената са летели цикламени сутиени, безвкусни шеги и музика за подскачане на хорце, кълчене на кълки и споменах ли безвкусните шеги!
С настъпването на нощта по средата на сета си казах, че Sonata Arctica спокойно щяха да имат същия успех спрямо феновете, които бяха дошли за тях и в по-ранните часове. Виждах как по това време се случваше Katatonia.
Пауза. Настройки. Приготовление.
Перелината на нощта се бе спуснала над нас. Бяхме в готовност – сцената се затъмни още повече, светлините излъчваха студенина и мрак.
Това е преживяване под влиянието на опиат – всеки звук се забиваше в мен, захвърляше ме на високо и ме удряше със сила в земята. As I Die.
Стоях и се държах за пространството на нощта, благодарих за веществото в мен и се оставих то да ме води.
Нямаше болка в ръката – имаше биене на барабани, които удряха в сърцето ми, линия на китари, която разрязваше сетивата ми и глас, който шептеше в съзнанието ми.
Те бяха класа, бяха странни, бяха ГОЛЕМИ! Paradise Lost!


Завършекът бе сън пълен с приятно – НИЩО – обгърнат в тъмна светлина от нощни крушки, заблудени фарове и лещи кучета.


Не ми е лесно след толкова минало време да си спомням за това – всичко е размазано, дори повече от това, което беше тогава. Признавам, че паметта ми не е от най-силните ми качества, за сметка на това винаги може да се вмести нещо ново в нея или да се загуби нещо старо за винаги.
Не искам да забравям следващият ден. Казах си, че не искам да повтарям премеждията на предния и че ще стоя кротко и ще се наслаждавам на халба бира и далечната музика.
Това разбира се не ми се случи, поне не и в пълния си аспект. Всъщност изгълтах халбата бира на бързо и ме вкараха на момента в една вълна от музика в която нямаше излизане.
„Вкараха” не е точната дума – по-точно е да се каже, че музиката ме пое, подигна и стовари на меката трева пред сцената, върху опънатото платнище.
Водеше ме, с всяка стъпка напред ме въвеждаше в по-дълбоки дебри.
За това бяха виновни Tiamat!
Слънцето отново беше жешко и се опитваше да ни пречи, но просто този път музиката създаде нещо като покритие над нас. Една огромна сфера в средата на която стояха музикантите и ни представяха своя чар.
Всички откликвахме – или поне аз откликвах много силно и от цялото си сърце.
Дори да бяха свирели само те, пак щях да съм доволен.


А, какво ни чакаше след това ли… описва се само с името на групата – Moonspell
(Тайно се надявах за песен, която не чух… но си пусках достатъчно много в следващите дни – ще им простя този пропуск)
Тук масата хора около мен се превърнахме в едно – Фернандо ни беше ръководител – всяко негово действие караше тълпата да се раздава изцяло.
Искам да опиша това преживяване само със следните думи:
„Can I steal your mind for a while?
Can I stop your heart for a while?
Can I freeze your soul and your time?
Scorpion flower
Token of death
Ignite the skies with your eyes.„
Това бяха думите, които излизаха от устата ми, блъскаха в съзнанието ми и не ми даваха мира след края на вечерта. Това бе пика и най-голямото удоволствие.
Moonspell започнаха да свирят когато Слънцето се беше скрило, когато Луната все още се бореше с хоризонта и дърветата около стадиона я закриваха от нашите погледи.
Това бе така до последните песни – когато тя се показа и всички ни въведоха във „Full Moon Madness”


Но това не беше краят, краят щеше да е по-дълъг: „Opeth ми изпълниха прогресарската душичка”
Не мисля, че имам смисъл да казвам каквото и да е друго! (Който знае за какво говоря – ще ме разбере)


Точка.

Cloudkicker е...

...Бен Шарп – one-man project.

Бен твърди, че не му струва абсолютно нищо да прави музика, защото записва китарните и бас партиите на лаптопа си, а барабаните ги програмира. После смесва всичко с програма за миксиране.



„Единственото, което ми бърка в джоба, са струните за китарите, но аз си имам и друга редовна работа, така че това не е чак такъв проблем.” – шегува се Бен.

Той е роден и израстнал в LA, но в момента работи и музицира в Охайо. Ако го срещнете през деня, сигурно никога няма да предположите, че това е Ритащиятоблаци, който е способен с мощността и дълбочината на звука, създаден в домашни условия, да ви запрати в центъра на бурята, да ви изсипе с пороя и да ви изтощи и подгизне до кости с емоцията, която оставя след себе си неговата музика.



Бен твърди, че черпи вдъхновение от полиритмията в музиката на Meshuggah, но...държи ушите си на щрек за всякакъв стил и жанр групи и дори ги отбелязва в „top friends” списъка във фейсбук профила си.



„Няма много тежки банди, ако надникнете. Даже Meshuggah едва ли съм слушал повече от няколко месеца, но ако трябва да посоча група, която ме е вдъхновила конкретно за моите неща, това е тя.” – признава си Бен.



Ние пък ще му признаем, че неговите компизиции ни идват точно на място и на време, когато сме в настроение за сритване на облаци. Няма нищо по-пречистващо от усещането да разрушиш и съградиш отново небето в себе си... Нали?

KHUDA = БОГ ???

Още една група с изваден нов албум, който нямаме търпение да чуем на живо на 28 септимври в София.

Видеото тук е запис от последния концерт на KHUDA в Берлин и...., какти се вижда от него, този звук се прави от двама човека:
- Tom Brooke (на китара) и
- Steve Myles (на барабани)



Ако се чудите що за име странно име са си избрали двамата от Лийдс, ще ви кажем, че подозираме, че Том и Стийв са или вманиачени лингвисти (филолози) или също толкова страстни историци (антрополози). Каквито и да са обаче, са си кръстили групата с староперсийската дума за бог, а композициите, за да са част от тази тежка разходка из човешката история, носят имената на древногръцкия бог на северния вятър, на крепости в Португалия и Латвия, прочули се в легандарни битки срещу арабите и Напoлеон.





Концептуален албум с нарочен поглед върху разрушителните и славните мигове в онова, което хората оставят след себе си записано...
Кое от него е истина? Кое е "добро", кое - "лошо"... или може би просто всичко е част от кръга на живота и смърта...
Замисля много този албум....и те подрежда в страници към себе си...



Ние много харесваме и предишния албум - от 2010. Започнете с него, ако за първи път чувате за групата. Палингенезия... O, Khuda!

STIGMA!

Tази група съвсем сама дойде в слушалките ми....



ZALEM предложи приятелство, после се настани на стената и се пусна почти сама в слушалките.

Missing from Antoine Gerzé on Vimeo.

Хареса ми това. Даже доста. Музиката също...

Twin Sal from Antoine Gerzé on Vimeo.

Ако трябва да се придължаме към фактите, групата е сформирана през 2006-та в Angers (France). И..., както чувате, прави преди всичко инструментални композиции, в които смесва post rock, с музика от саундтраците към различни филми, metal и jazz за барабаните...

Pandemonium Redux from Antoine Gerzé on Vimeo.

През 2007-ма ZALEM записват първите си 3 композиции - около 30 минути музика общо, а сега, от юни 2011-та, са готови и с първия си двоен албум 'STIGMA'.

Клиповете, които виждате, са работени през 2009-та, но не звучат никак ретро, макар че са монтирали за тях чернобели кадри от ретро филми. Харесват ни.

http://www.myspace.com/zalem49

Яд ни е само, че към Eponyme няма заснет видеоклип, защото ни е любимия трак, но сигурно и това скоро ще бъде поправено. Особено, ако потърсите ZALEM във FB и им споделите какво мислите за музиката им. Ние вече го направихме.