Mogwai ми е любима група от далечната за някои от вас ‘97-ма. Истината е, че шотландците Стюърд Брейтуйет (китара и вокали), Джон Къмингс (китара и вокали), Бари Бърнс (китари, пиано, синтезатор и вокали), Доминик Атчисън (бас) и Мартин Бълох (барабани) се намират и събират в Глазгоу две години по-рано – през 95-та. Музиката им силно контрастира на фона на всичко, което се е случило и започва да се случва на световната пост-рок сцена. Контрастите се блъскат и в самите им композиции – тежкият дисторшън и китарните ефекти се случват едновременно с мелодична бас линия. Случват се и то...дяволски добре!
Името на групата между другото значи именно това на мандарин – „зъл дух” или „дявол”, но идва от името на странно грозновато създания от култовия по онова време „Гремлините”. В култов се превръща и сингъла Magoo, който е всъщност кавър на Black Sabbath. Ремикси Mogwai правят и за Manic Street Preachers и David Holmes, което кой знае защо предизвиква едно особено озлобление към групата от страна на имена като Axl Rose, Robbie Williams и Blur. В отговор на заяжданията на последните Mogwai правят цяла серия тениски със симпатичния надпис „Blur Are Shite”. Яд ме хваща, че не съм си я купила.
Но пък бях открила едно нелегално музикално магазинче, в което можеше да се намери всичко, което липсваше по каталог в „легалните”. Та, първото ми влюбване в Mogwai се случи, заради втори им албум Come On Die Young, в който вече присъства и пианото на Бари Бърнс, който....всъщност е флейтист. От тогава за изпълнения на живо момчетата канят и Люк Съдерланд с неговата виола.
Това богатство от инструменти в групата всъщност широко отваря вратите на Mogwai към филмовата музика и те запретват ръкави и правят един невероятен саундтрак, заедно с Клин Мансел за The Fountain, а същата 2006-та работят и по музикалната опаковка на Zidane: A 21st Century Portrait.
Според класациите най-добрият им албум е Rock Action от 2001-ва, но за мен по-интересен и ценен си остава Special Moves, който е лайв албум, издаден миналата 2010-та, когато излезе и първият им собствен филм с лайфове – „Burning” , който съдържа кадри от концерти от 2008-ма и 2009-та. Истинско удоволствие е да видиш как се създава тази музика на сцена. Тя не губи нищо от красотата и чистотата на звука, а напратив – добавя към усещането за пътуване, което носят студийните записи, и...радостта, че виждаш лицата на хората, които те изтрелват в пространството нагоре и те приземяван с трясък обратно на земята някак по-трезв.
Така ми въздейства именно 7-мия албум на Mogwai - Hardcore Will Never Die, But You Will и съм в нетърпение за следващия. Ако още не сте слушали този, от официалната страница на групата можете да си свалите тестовия сингъл Rano Pano. Ако пък си поръчате целия албум, препоръчвам ви лимитирания вариант, който съдържа допълнително CD с 23-минутната композиция ‘Music for a Forgotten Future (The Singing Mountain), записана специално като фон за арт инсталация на Дъглас Гордън и Олаф Николай. На въпросите на някои журналисти и критици – защо не пробват да запишат албум с вокали и текст, Стюърд отговаря търпеливо така:
„ Мисля, че една голяма част от хората нямат нужда от текст, за да се фокусират върху музиката. Текстовете създават обаче комфорт на други хора, които предполагам обичат да си припяват любимите парчета. А това, уви, няма как да им се случи с нашата музика и...това сигурно ги разтройва.”
На разтроените хора, пускам веднага да пътуват нанякъде с това:
А на онези, които с нетърпение чакат да излезе новото ЕP Earth Division на 13-ти септември, ще кажа само, че 4-те парчета са записвани миналата година, докато са вървяли и записите на Hardocore Will Never Die, But You Will, но...някак са се впелили отделно в собствена мрежа:
01. Get To France
02. Hound of Winter
03. Drunk and Crazy
04. Does This Always Happen?
Докато чакате 13 септември обаче, ще ви пусна мъчително да си „тананикате” това:
