През призмата на космонавт - KRF 2011

Като бях малък, не съм си мечтал да бъда космонавт, не съм се замислял много какво съм искал да стана – май не си занимавах детския акъл с такива неща. По-близко съм бил в мечтите си до това да стана футболист или Супер Марио (или пък Брус Лий, Рамбо от Contra-та), а сега да си в космоса е привилегия. Всеки Si-Fi фен си го е мечтал с тиха надежда, че Спок ще се появи от някъде, ще открие Stargate, който ще ни заведе в TARDIS, за да ни поеме някой джедай и всички да отпрашим на автостоп към чужди планети.
От една страна е романтичното бягане – за спасяването на принцесата от ужасния змей, а от друга е необятното пространство на въображението и космоса.
То самото бягане винаги ще го има – от училище, от работа, от отговорност, от себе си, от околните, от реалността – НО да поставиш този бяг в цел, която да те направи нещо повече от малкото същество, което всъщност си – това е велико. Да мислиш с размах – “unfurl”!


Огромната тежест на жаркото слънце и сгъстения въздух, който задушаваше и те тъпчеше – това не трябваше да се случва. Стоях и си мислех, че не мога да съм тук, а да изпитам неприязън и недоволство. Покрай ушите ми просто прелетяха звуците и думите, тежестта беше непосилна, а раната в китката ми правеше положението по-лошо. Нямаше особено силна болка, която да идва от ръката ми, но беше дълбока на пръв поглед – и кървеше. Просто я запуших на момента с налична кърпичка и се опитах да се влея с обстановката.
Нетърпимо беше. Опитвах се да се боря с физическото си неразположение, но дори звуците подсказваха, че не им е там мястото.
Нямаше борба за надмощие. По-силният бе спечелил още преди да е започнало нещо.
Мисля си, че е можело да се намери по-добро решение – по-адекватно, но има и други причини явно - поредните конспиративни теории са това – кой дърпа конците. А може би е много по-прост отговорът.
Опитвам се да си спомня нещо, добре че бяха видео материалите – стоя и ги гледам – хубаво беше, от тук – от тази хладина на вентилатора е хубаво. Там беше мъчение!
My Twin – този зад апарата, онзи който е снимал – същият – с раната на китката си и скъсана на гърба тениска (същата тази тениска, която стой сгъната в шкафа ми) Този мой близнак сега се мъчи под стената от напрежение.
Дръпнах я и й казах да се преместим на сянка. Не мисля, че се чухме – но някак си със знаци се разбрахме. В последствие се установихме странично на пултовете. Сянката, която ни предоставяше това място ми помогна да събера кипящите в напълно разбъркан ред, мисли. Тя пееше. А аз си мислех за пулсиращата ръка. Всичко в този момент бе наопаки, дали вселената се гавреше с мен или напълно и изцяло си бях виновен сам. Липса на опит, липса на преценка – всичко може да доведе до чисто глупавите неща, случили се по-рано.
В последствие щях да разбера футболно настроените хора наоколо, но сега ми беше леко… смешно, жалко, тъжно да гледам как един индивид до мен бе обелил доста сносно количество семки, върху които без да видим, се бяхме наместили. Добре, това е футболен стадион във малко градче от селски тип, това не значи, че и ти трябва да си селянин и да си на концерт, за да чоплиш семки и да се шегуваш, че следващата песен трябва да е на Metallica.
Да се върнем към лиричността на текста:
Признавам си, че Групата, заради която бях на Фестивала, не можах да наблюдавам – ако беше вечер, беше тъмно и беше хладно – тогава щях да съм с тях, те щяха да са с нас и всичко щеше да е наред. Сега просто ни благодариха, благодарихме и ние и се отправихме към пунктовете за студена бира или вода, за да се свестим.
Имаше тела навсякъде – нищо ненормално. Хубавото са познатите лица. Някой да ти се усмихне и да ти махне с ръка, да размените няколко думи и да си кажете каква жега е.
Моята борба с раната продължава. Добре че имам вода, за да мога да се освежа.
Виждате ли… - не беше лесно – всичко се случва за миг, адреналинът не ти дава възможност да усетиш как острия метал се забива в плътта. Правиш това, за което си отишъл там и всичко останало ще се появи в последствие.
Непознатите земи – непознатите мъглявини. Опасностите дебнат тези, които не се подготвят за тях, тези които вярват, че могат нещо, което не са опитвали до сега.
Изпаднах в напълно заслужено изключване на съзнанието. Следващото нещо, което помня беше, че говорих с ГП. Не, преди това имаше проблясъци, отново познати лица – някой ми даде нещо, с което да промия раната. Сега говоря с ГП – звуците наоколо са трудни за преглъщане. Събудиха ме от блаженото витаене. Слънцето беше започнало да се скрива, а с него идваше и студеното пространство на звездите. ГП ми каза нещо, което не можах да осъзная дали беше хубаво или не, просто поех приказката и се съгласихме, че ще трябва да изчакаме още час, за да започне нещо по-качествено и съответно по-сериозно.
Двамата братя:
Докато си говорихме с ГП около нас се случваше нещо - вниманието ми се насочи към две личности. Двамата Братя изпълваха пространството отворило се около тях с театралната постановка, идваща от ръцете, краката и не мисля, че и включващи главата движения. Тук за пръв път хванах нишката на музиката. Представих си китна селска сватба, а тези двамата правеха всичко възможно, за да ме заболи корема от свиване. Смехът просто не можеше да се сдържи да не излети от мен.
Част от околните, които имаха същото мнение за звуците, се забавляваха на ставащото, други се отдръпнаха…
Благодаря ви, с вас мъчението на SA приключи бързо и с усмивка. А на сцената са летели цикламени сутиени, безвкусни шеги и музика за подскачане на хорце, кълчене на кълки и споменах ли безвкусните шеги!
С настъпването на нощта по средата на сета си казах, че Sonata Arctica спокойно щяха да имат същия успех спрямо феновете, които бяха дошли за тях и в по-ранните часове. Виждах как по това време се случваше Katatonia.
Пауза. Настройки. Приготовление.
Перелината на нощта се бе спуснала над нас. Бяхме в готовност – сцената се затъмни още повече, светлините излъчваха студенина и мрак.
Това е преживяване под влиянието на опиат – всеки звук се забиваше в мен, захвърляше ме на високо и ме удряше със сила в земята. As I Die.
Стоях и се държах за пространството на нощта, благодарих за веществото в мен и се оставих то да ме води.
Нямаше болка в ръката – имаше биене на барабани, които удряха в сърцето ми, линия на китари, която разрязваше сетивата ми и глас, който шептеше в съзнанието ми.
Те бяха класа, бяха странни, бяха ГОЛЕМИ! Paradise Lost!


Завършекът бе сън пълен с приятно – НИЩО – обгърнат в тъмна светлина от нощни крушки, заблудени фарове и лещи кучета.


Не ми е лесно след толкова минало време да си спомням за това – всичко е размазано, дори повече от това, което беше тогава. Признавам, че паметта ми не е от най-силните ми качества, за сметка на това винаги може да се вмести нещо ново в нея или да се загуби нещо старо за винаги.
Не искам да забравям следващият ден. Казах си, че не искам да повтарям премеждията на предния и че ще стоя кротко и ще се наслаждавам на халба бира и далечната музика.
Това разбира се не ми се случи, поне не и в пълния си аспект. Всъщност изгълтах халбата бира на бързо и ме вкараха на момента в една вълна от музика в която нямаше излизане.
„Вкараха” не е точната дума – по-точно е да се каже, че музиката ме пое, подигна и стовари на меката трева пред сцената, върху опънатото платнище.
Водеше ме, с всяка стъпка напред ме въвеждаше в по-дълбоки дебри.
За това бяха виновни Tiamat!
Слънцето отново беше жешко и се опитваше да ни пречи, но просто този път музиката създаде нещо като покритие над нас. Една огромна сфера в средата на която стояха музикантите и ни представяха своя чар.
Всички откликвахме – или поне аз откликвах много силно и от цялото си сърце.
Дори да бяха свирели само те, пак щях да съм доволен.


А, какво ни чакаше след това ли… описва се само с името на групата – Moonspell
(Тайно се надявах за песен, която не чух… но си пусках достатъчно много в следващите дни – ще им простя този пропуск)
Тук масата хора около мен се превърнахме в едно – Фернандо ни беше ръководител – всяко негово действие караше тълпата да се раздава изцяло.
Искам да опиша това преживяване само със следните думи:
„Can I steal your mind for a while?
Can I stop your heart for a while?
Can I freeze your soul and your time?
Scorpion flower
Token of death
Ignite the skies with your eyes.„
Това бяха думите, които излизаха от устата ми, блъскаха в съзнанието ми и не ми даваха мира след края на вечерта. Това бе пика и най-голямото удоволствие.
Moonspell започнаха да свирят когато Слънцето се беше скрило, когато Луната все още се бореше с хоризонта и дърветата около стадиона я закриваха от нашите погледи.
Това бе така до последните песни – когато тя се показа и всички ни въведоха във „Full Moon Madness”


Но това не беше краят, краят щеше да е по-дълъг: „Opeth ми изпълниха прогресарската душичка”
Не мисля, че имам смисъл да казвам каквото и да е друго! (Който знае за какво говоря – ще ме разбере)


Точка.

Cloudkicker е...

...Бен Шарп – one-man project.

Бен твърди, че не му струва абсолютно нищо да прави музика, защото записва китарните и бас партиите на лаптопа си, а барабаните ги програмира. После смесва всичко с програма за миксиране.



„Единственото, което ми бърка в джоба, са струните за китарите, но аз си имам и друга редовна работа, така че това не е чак такъв проблем.” – шегува се Бен.

Той е роден и израстнал в LA, но в момента работи и музицира в Охайо. Ако го срещнете през деня, сигурно никога няма да предположите, че това е Ритащиятоблаци, който е способен с мощността и дълбочината на звука, създаден в домашни условия, да ви запрати в центъра на бурята, да ви изсипе с пороя и да ви изтощи и подгизне до кости с емоцията, която оставя след себе си неговата музика.



Бен твърди, че черпи вдъхновение от полиритмията в музиката на Meshuggah, но...държи ушите си на щрек за всякакъв стил и жанр групи и дори ги отбелязва в „top friends” списъка във фейсбук профила си.



„Няма много тежки банди, ако надникнете. Даже Meshuggah едва ли съм слушал повече от няколко месеца, но ако трябва да посоча група, която ме е вдъхновила конкретно за моите неща, това е тя.” – признава си Бен.



Ние пък ще му признаем, че неговите компизиции ни идват точно на място и на време, когато сме в настроение за сритване на облаци. Няма нищо по-пречистващо от усещането да разрушиш и съградиш отново небето в себе си... Нали?

KHUDA = БОГ ???

Още една група с изваден нов албум, който нямаме търпение да чуем на живо на 28 септимври в София.

Видеото тук е запис от последния концерт на KHUDA в Берлин и...., какти се вижда от него, този звук се прави от двама човека:
- Tom Brooke (на китара) и
- Steve Myles (на барабани)



Ако се чудите що за име странно име са си избрали двамата от Лийдс, ще ви кажем, че подозираме, че Том и Стийв са или вманиачени лингвисти (филолози) или също толкова страстни историци (антрополози). Каквито и да са обаче, са си кръстили групата с староперсийската дума за бог, а композициите, за да са част от тази тежка разходка из човешката история, носят имената на древногръцкия бог на северния вятър, на крепости в Португалия и Латвия, прочули се в легандарни битки срещу арабите и Напoлеон.





Концептуален албум с нарочен поглед върху разрушителните и славните мигове в онова, което хората оставят след себе си записано...
Кое от него е истина? Кое е "добро", кое - "лошо"... или може би просто всичко е част от кръга на живота и смърта...
Замисля много този албум....и те подрежда в страници към себе си...



Ние много харесваме и предишния албум - от 2010. Започнете с него, ако за първи път чувате за групата. Палингенезия... O, Khuda!

STIGMA!

Tази група съвсем сама дойде в слушалките ми....



ZALEM предложи приятелство, после се настани на стената и се пусна почти сама в слушалките.

Missing from Antoine Gerzé on Vimeo.

Хареса ми това. Даже доста. Музиката също...

Twin Sal from Antoine Gerzé on Vimeo.

Ако трябва да се придължаме към фактите, групата е сформирана през 2006-та в Angers (France). И..., както чувате, прави преди всичко инструментални композиции, в които смесва post rock, с музика от саундтраците към различни филми, metal и jazz за барабаните...

Pandemonium Redux from Antoine Gerzé on Vimeo.

През 2007-ма ZALEM записват първите си 3 композиции - около 30 минути музика общо, а сега, от юни 2011-та, са готови и с първия си двоен албум 'STIGMA'.

Клиповете, които виждате, са работени през 2009-та, но не звучат никак ретро, макар че са монтирали за тях чернобели кадри от ретро филми. Харесват ни.

http://www.myspace.com/zalem49

Яд ни е само, че към Eponyme няма заснет видеоклип, защото ни е любимия трак, но сигурно и това скоро ще бъде поправено. Особено, ако потърсите ZALEM във FB и им споделите какво мислите за музиката им. Ние вече го направихме.

Страхът те угнетява, но в него се крие ключа към истината

Такъв един свободен превод бих дала на заглавието на третия пореден албум на американския квинтет
Red Sparowes - The Fear is Excruciating, But Therein Lies the Answer.





Грег Бърнс, Анди Арахуд, Брайън Мейер, Емма Ръндъл и Дейвид Клифорд са 5-ма изключителни музиканти от L.A., които от 2005-та насам рисуват експресионистични платна, не с масло и четка, а с музика. Музика, която докарва съзнанието почти до халюцинация с детайлния пейзаж, който рисува. Музика, която концептуално афишира дълбокия ангажиран поглед на тези американци към болките, грешките и драмите на човешките същества в цял свят към днешна дата. Музика, която се прокрадва и се рови в душата ти, задава въпроси, за те остави сам да си дадеш отговорите. Отговорите са истините за твоето съществуване, за смисъла, за вярата, за подредбата на света и за връзките, които създаваме или разрушаваме между себе си и другите. Изобщо неща, които пулсират „във всеки ум” и душа и които ни карат понякога от страх да създаваме „въображаеми спасители”.



Ако всичко това ви звучи твърде тежко за смилане и твърде софистицирано, за да ви докосне и възбуди емоционално, най-вероятно не сте чували досега нито една композиция на Red Sparowes. Някои казват, че им прилича по-скоро на филмова музика, отколкото на самостоятелни твoрби. Аз бих казала, че е кинематографична, защото експресивно допълва емоцията на пейзажите и сцените, които обаче сама е породила в съзнанието ви. Понякога тя изгражда около вас стена от звук и ви оставя да се движите из лабиринта вътре в нея, водени от гласовете и мелодиите на различните инстрyменти. Тя е многогласие, което притежава агресивната разрушителна сила на какафония, но оставя след себе си следи от красива и жива хармония.

Точно това прави и страхът с душите ни – парализира ги, стабилизира ги, изправя ги в една точка и започва да ги души, да ги разяжда, да ги угнетява и разрушава, за да ги принуди да видят отговорите, истините, които се съдържат в тях самите. Страхът ни дава в ръцете ключа. Кога ще отключим и къде ще заведем душата си после...зависи от нас. През цялото това време обаче, единствено музиката би прочела правилно емоционалните ни вибрации. Музиката на Red Sparowes ще направи дори повече – ще ги превърне в картини, в импресианистични платна на вашата, моята, нашата или колективната човешка душа.
Пуснете я да влезе в нея!