Като бях малък, не съм си мечтал да бъда космонавт, не съм се замислял много какво съм искал да стана – май не си занимавах детския акъл с такива неща. По-близко съм бил в мечтите си до това да стана футболист или Супер Марио (или пък Брус Лий, Рамбо от Contra-та), а сега да си в космоса е привилегия. Всеки Si-Fi фен си го е мечтал с тиха надежда, че Спок ще се появи от някъде, ще открие Stargate, който ще ни заведе в TARDIS, за да ни поеме някой джедай и всички да отпрашим на автостоп към чужди планети.
От една страна е романтичното бягане – за спасяването на принцесата от ужасния змей, а от друга е необятното пространство на въображението и космоса.
То самото бягане винаги ще го има – от училище, от работа, от отговорност, от себе си, от околните, от реалността – НО да поставиш този бяг в цел, която да те направи нещо повече от малкото същество, което всъщност си – това е велико. Да мислиш с размах – “unfurl”!
Огромната тежест на жаркото слънце и сгъстения въздух, който задушаваше и те тъпчеше – това не трябваше да се случва. Стоях и си мислех, че не мога да съм тук, а да изпитам неприязън и недоволство. Покрай ушите ми просто прелетяха звуците и думите, тежестта беше непосилна, а раната в китката ми правеше положението по-лошо. Нямаше особено силна болка, която да идва от ръката ми, но беше дълбока на пръв поглед – и кървеше. Просто я запуших на момента с налична кърпичка и се опитах да се влея с обстановката.
Нетърпимо беше. Опитвах се да се боря с физическото си неразположение, но дори звуците подсказваха, че не им е там мястото.
Нямаше борба за надмощие. По-силният бе спечелил още преди да е започнало нещо.
Мисля си, че е можело да се намери по-добро решение – по-адекватно, но има и други причини явно - поредните конспиративни теории са това – кой дърпа конците. А може би е много по-прост отговорът.
Опитвам се да си спомня нещо, добре че бяха видео материалите – стоя и ги гледам – хубаво беше, от тук – от тази хладина на вентилатора е хубаво. Там беше мъчение!
My Twin – този зад апарата, онзи който е снимал – същият – с раната на китката си и скъсана на гърба тениска (същата тази тениска, която стой сгъната в шкафа ми) Този мой близнак сега се мъчи под стената от напрежение.
Дръпнах я и й казах да се преместим на сянка. Не мисля, че се чухме – но някак си със знаци се разбрахме. В последствие се установихме странично на пултовете. Сянката, която ни предоставяше това място ми помогна да събера кипящите в напълно разбъркан ред, мисли. Тя пееше. А аз си мислех за пулсиращата ръка. Всичко в този момент бе наопаки, дали вселената се гавреше с мен или напълно и изцяло си бях виновен сам. Липса на опит, липса на преценка – всичко може да доведе до чисто глупавите неща, случили се по-рано.
В последствие щях да разбера футболно настроените хора наоколо, но сега ми беше леко… смешно, жалко, тъжно да гледам как един индивид до мен бе обелил доста сносно количество семки, върху които без да видим, се бяхме наместили. Добре, това е футболен стадион във малко градче от селски тип, това не значи, че и ти трябва да си селянин и да си на концерт, за да чоплиш семки и да се шегуваш, че следващата песен трябва да е на Metallica.
Да се върнем към лиричността на текста:
Признавам си, че Групата, заради която бях на Фестивала, не можах да наблюдавам – ако беше вечер, беше тъмно и беше хладно – тогава щях да съм с тях, те щяха да са с нас и всичко щеше да е наред. Сега просто ни благодариха, благодарихме и ние и се отправихме към пунктовете за студена бира или вода, за да се свестим.
Имаше тела навсякъде – нищо ненормално. Хубавото са познатите лица. Някой да ти се усмихне и да ти махне с ръка, да размените няколко думи и да си кажете каква жега е.
Моята борба с раната продължава. Добре че имам вода, за да мога да се освежа.
Виждате ли… - не беше лесно – всичко се случва за миг, адреналинът не ти дава възможност да усетиш как острия метал се забива в плътта. Правиш това, за което си отишъл там и всичко останало ще се появи в последствие.
Непознатите земи – непознатите мъглявини. Опасностите дебнат тези, които не се подготвят за тях, тези които вярват, че могат нещо, което не са опитвали до сега.
Изпаднах в напълно заслужено изключване на съзнанието. Следващото нещо, което помня беше, че говорих с ГП. Не, преди това имаше проблясъци, отново познати лица – някой ми даде нещо, с което да промия раната. Сега говоря с ГП – звуците наоколо са трудни за преглъщане. Събудиха ме от блаженото витаене. Слънцето беше започнало да се скрива, а с него идваше и студеното пространство на звездите. ГП ми каза нещо, което не можах да осъзная дали беше хубаво или не, просто поех приказката и се съгласихме, че ще трябва да изчакаме още час, за да започне нещо по-качествено и съответно по-сериозно.
Двамата братя:
Докато си говорихме с ГП около нас се случваше нещо - вниманието ми се насочи към две личности. Двамата Братя изпълваха пространството отворило се около тях с театралната постановка, идваща от ръцете, краката и не мисля, че и включващи главата движения. Тук за пръв път хванах нишката на музиката. Представих си китна селска сватба, а тези двамата правеха всичко възможно, за да ме заболи корема от свиване. Смехът просто не можеше да се сдържи да не излети от мен.
Част от околните, които имаха същото мнение за звуците, се забавляваха на ставащото, други се отдръпнаха…
Благодаря ви, с вас мъчението на SA приключи бързо и с усмивка. А на сцената са летели цикламени сутиени, безвкусни шеги и музика за подскачане на хорце, кълчене на кълки и споменах ли безвкусните шеги!
С настъпването на нощта по средата на сета си казах, че Sonata Arctica спокойно щяха да имат същия успех спрямо феновете, които бяха дошли за тях и в по-ранните часове. Виждах как по това време се случваше Katatonia.
Пауза. Настройки. Приготовление.
Перелината на нощта се бе спуснала над нас. Бяхме в готовност – сцената се затъмни още повече, светлините излъчваха студенина и мрак.
Това е преживяване под влиянието на опиат – всеки звук се забиваше в мен, захвърляше ме на високо и ме удряше със сила в земята. As I Die.
Стоях и се държах за пространството на нощта, благодарих за веществото в мен и се оставих то да ме води.
Нямаше болка в ръката – имаше биене на барабани, които удряха в сърцето ми, линия на китари, която разрязваше сетивата ми и глас, който шептеше в съзнанието ми.
Те бяха класа, бяха странни, бяха ГОЛЕМИ! Paradise Lost!
Завършекът бе сън пълен с приятно – НИЩО – обгърнат в тъмна светлина от нощни крушки, заблудени фарове и лещи кучета.
Не ми е лесно след толкова минало време да си спомням за това – всичко е размазано, дори повече от това, което беше тогава. Признавам, че паметта ми не е от най-силните ми качества, за сметка на това винаги може да се вмести нещо ново в нея или да се загуби нещо старо за винаги.
Не искам да забравям следващият ден. Казах си, че не искам да повтарям премеждията на предния и че ще стоя кротко и ще се наслаждавам на халба бира и далечната музика.
Това разбира се не ми се случи, поне не и в пълния си аспект. Всъщност изгълтах халбата бира на бързо и ме вкараха на момента в една вълна от музика в която нямаше излизане.
„Вкараха” не е точната дума – по-точно е да се каже, че музиката ме пое, подигна и стовари на меката трева пред сцената, върху опънатото платнище.
Водеше ме, с всяка стъпка напред ме въвеждаше в по-дълбоки дебри.
За това бяха виновни Tiamat!
Слънцето отново беше жешко и се опитваше да ни пречи, но просто този път музиката създаде нещо като покритие над нас. Една огромна сфера в средата на която стояха музикантите и ни представяха своя чар.
Всички откликвахме – или поне аз откликвах много силно и от цялото си сърце.
Дори да бяха свирели само те, пак щях да съм доволен.
А, какво ни чакаше след това ли… описва се само с името на групата – Moonspell
(Тайно се надявах за песен, която не чух… но си пусках достатъчно много в следващите дни – ще им простя този пропуск)
Тук масата хора около мен се превърнахме в едно – Фернандо ни беше ръководител – всяко негово действие караше тълпата да се раздава изцяло.
Искам да опиша това преживяване само със следните думи:
„Can I steal your mind for a while?
Can I stop your heart for a while?
Can I freeze your soul and your time?
Scorpion flower
Token of death
Ignite the skies with your eyes.„
Това бяха думите, които излизаха от устата ми, блъскаха в съзнанието ми и не ми даваха мира след края на вечерта. Това бе пика и най-голямото удоволствие.
Moonspell започнаха да свирят когато Слънцето се беше скрило, когато Луната все още се бореше с хоризонта и дърветата около стадиона я закриваха от нашите погледи.
Това бе така до последните песни – когато тя се показа и всички ни въведоха във „Full Moon Madness”
Но това не беше краят, краят щеше да е по-дълъг: „Opeth ми изпълниха прогресарската душичка”
Не мисля, че имам смисъл да казвам каквото и да е друго! (Който знае за какво говоря – ще ме разбере)
Точка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар